ДИВОТО ЗОВЕ
Красен Стоянов, Ashtanga Yoga Shala.
Ащанга Виняса Йога – пътека към вродената ни органична интелигентност
Наскоро практикуващ в моята програма Майсор ме попита: „Ако едната страна на йога поза е по-отворена от другата и имам чувството, че мога да отида по-дълбоко в по-отворената страна, трябва ли да задържа това желание и да се опитам да изравня двете страни?“
Моят отговор дойде от това, което чувствам като един от най-красивите аспекти на Ащанга Виняса Майсор практиката. Това, което следва е разширена версия на отговора ми на този въпрос:
„Не се опитвайте съзнателно да насочите органичната интелигентност на тялото. Има дълбока интелигентност в последователността на позите и винясите. Те са направени така, че да преструктурират тялото по определен начин в течение на много години ежедневна практика. Тялото също има своята собствена вродена органична интелигентност. Интелигентността на тялото взаимодейства с тази на практиката по сложен начин, който дори най-вещите експерти по анатомия не могат да разберат ясно.
Моделите на съпротивa, които държат тялото в неговото стабилно структурно състояние, съществуват в широка и сложна мрежа, която има своята собствена присъща интелигентност. Докато практиката влияе на тялото и на съпротивителните модели на неговото структурно състояние се случват всякакви сложни промени и еволюции в тези модели. Това, което наблюдаваме на повърхността може понякога да изглежда нелогично или противно на интуицията – както например това да усещаме едната страна на тялото ни да става по-отворена от другата, или както някои видове преходна болка. Но ако можехме да видим какво се случва всъщност под повърхността, в множеството сложни вътрешни модели, които не можем да наблюдаваме и възприемем директно, това което става би ни станало ясно. Временният външен израз на тялото е просто отминаващо явление, което е страничен продукт на много по-широк вътрешен процес. Органичната инстинктивна интелигентност на тялото знае много добре какво прави. Често пъти е по-добре да не налагаме нашите съзнателни идеи за процеса на реконструиране на тялото си, защото съзнателните ни идеи са базирани на много ограничена информация – външното изразяване, което виждаме на повърхността.
Трябва да вярвате на вродената интелигентност на тялото, за да може тя да напътства по-дълбокия вътрешен процес по най-добрия възможен начин. По този начин всичко е по-отпускащо. Седнете и се предайте на нещо, което всъщност не изисква съзнателна манипулация. Направете всички пози и виняси от вашата практика всеки ден, последователно, с чувствителност и осведоменост. Правете това, което тялото ви позволява да правите точно в този ден. Позволете му да се случи. Не го задържайте. Посрещнете това, на което тялото ви се противопоставя точно в този ден, но не го принуждавайте да го прави. Уважавайте противопоставянето. Опитайте да достигнете до ръба и да го усетите, но не насилвайте прекалено. Преминете през практиката следвайки тези насоки и ще видите как магията се разгръща в самите вас. Ще видите как докато моделите на напрежение и отпускане се редуват, продължават да се променят и да еволюират с времето, тялото също се променя и еволюира. Това е едно красиво пътешествие.“
Поддържам ежедневна практика на първите четири серии Ащанга, без промяна в последователността на позите през последните 13 години. Горното описание представлява сегашното ми разбиране за това как системата работи най-ефективно и здравословно спрямо човешкото тяло. Тези наблюдения са на базата както на моя собствен опит, така и на опита получен от наблюдението на стотици ученици практикували с мен. Концепцията за това да се „предадем“ на по-велика интелигентност от тази, която можем директно да възприемем, е ключов мотив в горното описание.
Вярвам, че да се „предадеш“ е присъщо свойство на здравия човешки разум. Човешкият ум има силния капацитет да концептуализира и да се опитва да контролира външната и вътрешната си среда. Това е прекрасно свойство и ние можем и трябва да го използваме, когато е подходящо. Също така е важно да разберем, че да се отпуснем е невъзможно, освен ако не се предадем или откажем от контрола. Ако постоянно се опитваме да се самоконтролираме и да манипулираме себе си и това, което е около нас, то ще съществуваме в постоянно състояние на стрес. Това е патологично състояние. Стресът е нездравословен за всеки организъм. Напрежението е необходимо за това да съществува живот. Също така, известна степен на съзнателно концептуализиране и манипулация ще повишат качеството ни на живот, но динамичният баланс между състоянията на напрежение (стрес) и отпускане (предаване) е най-функционалният и здравословен вариант. Този баланс е друга форма на банда.
Духовните и религиозни системи също твърдят, че концепцията за това да се предадеш е основна съставка в пътя към освобождаването и свободата. В други статии, които съм писал, съм говорил за това как предаването обичайно се случва под формата на това да отдадеш личната си сила – на бог, на гуру, на дхарма, на концепция, на въображаем и недостижим идеал или друго. В тези контексти, предаването се превръща в изтънчен, но мощен начин за това хората да бъдат покорени и контролирани и реално да не си вярват. Чувствам, че модерната религия и духовност са се слели и са станали част от човешките култури чрез капитализиране на присъщата нужда на човешкия ум да „се предава“. Те го хранят с възвишени и абстрактни понятия като бог, гурута, рай и идеали за освобождение, на които той трябва да се предаде.
Не е съвпадение, че модерните форми на религия и духовност са се появили по същото време, по което се е появило и земеделието (преди около 10 000 години) и тогава модерното човечество е започнало да върви по пътеката на необуздано разширение и растеж. Нуждата голям брой хора да бъдат организирани в кооперативни мрежи на базата на все по-ненатурални и специализирани задачи (иначе казано модерното общество) е изисквала обща идеология, общ мит, обща споделена история, с която всички са можели да се съгласят и около която да се обединят. Религията и духовността са възникнали за да изпълнят тази важна роля и изискване, с цел модерното организирано човешко общество да проработи.
Религиозните и духовни концепции, които се славят с божествен произход и следователно са непроменими от смъртните и далеч не перфектни хора, играят тази роля перфектно. Ранните модерни хора са се съгласили с това, че за да може да бъдат постигнати свобода, рай, спасение, или вечен мир, те трябвало да предадат себе си на това, което по-висшите сили желаят – боговете, гурутата, концепциите, идеалите за освобождение, тоест, на това, което управлява вселената. Това се оказало много ефективно и позволило на човешкото общество да продължи да си сътрудничи и да се увеличава от гледна точка на многобройност и сила, за да достигне до мястото, което сме достигнали днес – живеем в балон от мечти, който сами сме си направили и имаме много слаба връзка с нашите органични животински корени като членове на свързаната мрежа от видове на планетата Земя.
Ако да се предадеш е вродена характерна черта на здравият човешки ум, то тогава тя трябва вече да е съществувала у него преди появата на земеделието, модерната религия и духовността преди 10 000 години. Много е вероятно абстрактните религиозни концепции, на които хората са се научили да се предават, да са разрушили традиционните начини, по които човешките същества са използвали възможността на ума да се предава, през милионите години, в които човечеството е съществувало преди сравнително скорошното идване на земеделието и модерната религия и духовност.
Моето чувство е, че когато хората са съществували под формата на кланове ловци-събирачи, по-рано от 10те хиляди години, умът се е предавал на вродената биологична интелигентност на собствения организъм. Въпреки че състоянието на съзнатост на пре-земеделските хора не може да бъде разбрано със сигурност чувствам, че е възможно да се спекулира на базата на антропологичните наблюдения по отношение на обществата ловци-събирачи, които са оцелели в модерния свят, също както и на базата на интроспективно наблюдение на начина, по който моята собствена съзнателност се държи в различни среди и ситуации, от които съм бил част през живота ми.
В пре-земеделските времена хората най-вероятно са прекарвали голяма част от тяхното съществуване във въплътено органично състояние на интелигентност. Това би била една много красива форма на самоосъзнатост и саморазбиране, която би придала много увереност в човешките инстинкти и интуитивното разбиране. Това състояние на съзнатост и самоосъзнатост е много различно от това, в което нашите рационално и аналитично настроени умове съществуват днес.
За да оцелеят в гората без мрежата от подкрепа на модерното човешко общество, системите за сетивност и възприятие на хората трябва да са били много добре развити. Разнообразието и степента на интелигентни умения, които всеки човек би развил и усъвършенствал през живота си, биха били огромни. Тези, които не са способни да направят това, не биха оцелели. Въплътеното състояние би било много важна черта от тяхното съществуване. Съзнателността би останала най-вече в рамките на физичния, биологичен организъм и това би довело до много дълбоко чувство за доверие – или предаване – на тази вродена органична интелигентност. Представям си, че това е било един много цялостен и завършен начин на живот и екзистенциалните кризи и чувството за несвързаност с околното, които толкова много хора изпитват в модерния свят, най вероятно не са съществували за онези човеци. Най-вероятно не е имало нужда от много възвишени духовни желания, защото въплътеният живот, който директно разбира своето място във взаимно свързаната мрежа от видове, най-вероятно е бил цял и завършен в почти всички отношения.
В момента модерните хора преживяват сериозна криза като вид, който буквално трови планетата, от която е част и на която разчита за своето оцеляване. Вероятно е, че не прекалено далеч в бъдещето, планетата може вече да не бъде гостоприемна към човешки живот и е възможно хомо сапиенс да изчезне. Вярвам, че фундаменталната причина, поради която позволяваме това да се случи е, че през последните 10 000 години сме преминали от реалност и самоосъзнатост базирани на интуитивна, инстинктивна и органична интелигентност, към реалност и съществуване изцяло базирани на абстрактна конструкция на човешкия ум. Нашето чувство за нас самите и за осъзнатост вече се основава на идеите и предложенията на тези въображаеми и изкуствено създадени концепции, вместо на органичната физическа реалност на нашите тела и останалата част от планетата, от която самите ние сме част.
В скорошен TED Talk, авторът и историк Ювал Харари дава много ясно описание на разликата между обективна, физическа реалност и въображаемата и измислена реалност, която хората са създали и в която ние вече почти изцяло и единствено съществуваме. Обективната, физическа реалност на дървета, реки, вятър, скали, животни и нашата собствена органична интуитивна интелигентност е нашето биологично наследство. Това е реалността, която е съществувала единствено по време на милионите години преди земеделската революция. През последните 10 000 години и най-вече в най-скорошни времена, тази обективна физическа реалност е била почти изцяло изместена от въображаемата и измислна такава, създадена от човешкия ум. Парите, държавите, културите, корпорациите, законите, религиите, раят, адът и божествата нямат база във физическата реалност. И въпреки това ние базираме почти всички свои навици, държания и решения на тези измислени обекти, които човешкият ум е създал. Както Ювал Харари казва в своята реч, тези въображаеми обекти сега са най-мощните сили на света, въпреки че не са реални. Не е съвпадение, че възходът на силата на тези създания на човешкото въображение се е случил по същото време, по което обективната реалност на езерата, реките, дърветата и животните е започнала да бъде неглижирана, използвана и разрушавана.
Не само че обективната реалност на тези други физически обекти на планетата е забравена и неглижирана, но и обективната физическа реалност на нашата собствена инстинктивна, органична, интуитивна човешка реалност също е неглижирана и изоставена. Колко хора днес могат да кажат, че живеят по начин, по който повечето от техните решения, държания и действия идват от възможността им да възприемат и разбират какво се случва в собствения им организъм на нивото на въплътения опит? Мисля, че много малко хора могат честно да кажат, че живеят по този начин. Повечето решения, действия и поведения са базирани на измислените идеологии и очаквания, които идват от обществото, културата, семейството, работата, религията, ръкописите и идолите.
Къде модерният човек поставя своята вяра и капацитетът си да се предаде? Дали е в абстрактните въображаеми понятия или е в интуитивната органична интелигентност на нашите собствени тела и същества? Мисля, че отговорът на този въпрос обобщава голяма част от това, което не е наред със света днес, както по отношение на личностното благополучие, така и по отношение на нашите колективни проблеми като вид.
Ако се обърнем към духовните практики като част от решението, тогава трябва да сме сигурни, че не ги използваме за да подсилим проблема. Както споменах по-рано в това есе, чувствам че модерните духовност и религия са се появили като част от процеса на абстракция и създаване на измислена реалност. Всяка духовна практика, която изисква да отдадем нашата сила като се предадем на измислена идея няма да ни помогне в настоящата криза, пред която сме поставени. Почти всички религии и практики, които съществуват днес, спадат към тази категория.
Това, което ще помогне са практиките, които допринасят за това ние да преоткрием и задълбочим връзката си със себе си като култивираме и впоследствие се предадем на интуитивната, органична интелигентност на нашите тела и същества. Това повишава вярата в себе си, самочувствието и усещането ни за цялост. Трябва да спрем да даваме нашите вяра и доверие на идеи и идеали, а вместо това да започнем да култивираме и даваме вярата си в органичната ни интелигентност. Трябва да спрем да се предаваме на капризите на богове, работа, държави, култури и пари, а да започнем да се предаваме повече на силата и интелигентността, която лежи в нервната система и плътта на това животинско човешко тяло. Като се свържем отново с и развием чувство на почит към обективната, физическа природа, ние от само себе си ще се свържем с и ще развием чувство на почит към обективната реалност на дърветата, реките, скалите и животните. Пътеката към природния ни дом започва чрез нашите собствени тела.
Това ме връща обратно към описанието на Ащанга Виняса Майсор практиката, с което започнах настоящото есе. През последните шестнайсет години всеки ден практикувам две от най-силните практики за включване, които съществуват – Ащанга Виняса Майсор и Випасана медитация. И двете техники също са свързани с догми и идеологии, които са продукт на човешкия ум. Като казвам това нямам предвид това, че философията около тези техники е безполезна. Със сигурност някои от идеите на измислената реалност, която хората са сътворили са позитивни и от полза.
И въпреки това, след 16 години на непредубедена практика и експериментиране, открих, че истинската причина тези техники да работят за мен не се крие в измислените идеологии, с които те са свързани, а защото ги използвам като начин да въплътя съзнанието си и да развия капацитета на органичната ми интелигентност.
Независимо дали седя в покой медитирайки и изпитвам финия отлив и прилив на усещането през всяка част от тялото и съществото ми, или следвам движението на тялото и дъха си обилно изпотен в поредица от усъвършенствани асани и виняси, същността на това което правя е еднаква. Когато практикувам която и да е от тези техники, практикувам това да се откъсна от влиянието на рационалния ми и аналитичен ум и от ръководството на създадените от човека идеи върху моето същество. И отивам все по-дълбоко в това да се предам на органичната интелигентност и усещаната физически реалност на моето човешко тяло и неговите усещания и чувства. Много хора смятат, че асана е нещо направено с цел да се тренира тялото, а медитацията като трениране на ума. За мен двете неща са просто различни аспекти на едно и също нещо. И двете са соматични, ориентирани към тялото практики, които са силно ефективни в това да култивират и задълбочат чувствителността на нашата интуитивна и инстинктивна интелигентност.
И в двете техники има стъпки за изучаване, които изискват рационално и аналитично разбиране. Във Випасана медитацията трябва да се научим как да прилагаме фокуса си към различни части от тялото, как да сканираме, чувстваме и как да продължим напред, на какво да отдадем и да не отдадем важност и т.н. В техниката Ащанга Виняса трябва да се научим как да движим дъха вътре в тялото, как да редуваме асаните и винясите, как да позиционираме правилно тялото според основните принципи на изравняването и т.н. И въпреки това, всички тези аспекти от техниките са много повърхностни. Те са предназначени само да отворят пътя към едно много по-дълбоко преживяване на включване и състояние на съзнателност, което тече интуитивно и инстинктивно.
В една зряла Випасана медитация има много малко съзнателно насочване на съзнанието. Щом човек веднъж се научи да движи съзнанието през тялото и да чувства соматичното преживяване на усещането навсякъде, съзнателното насочване на ума може да се оттегли и да позволи на интуитивните аспекти от процеса да поемат връх. В много от сесиите ми на медитация изпадам в състояние подобно на сън, където продължавам да сканирам и усещам тялото си, но съзнателният ум всъщност спира да работи и подсъзнателните мечти, визии и образи стават моето преобладаващо ментално преживяване. Това е чувство принадлежащо на съществото на едно много дълбоко органично ниво – най-тънките слоеве на усещането на соматичната тъкан със съответните ментални образи и модели, които се появяват спонтанно от усетената съзнатост, без подложката на осъзнатите идеи и идеологии. Това, което се случва в тези състояния и много лековито, изясняващо и възстановяващо. Дълбоки и понякога вредни структури на психиката биват нарушени и реконфигурирани. Много от това, което умът изисква от истинските сън и сънища бива постигнато в тези състояния и нуждата от сън и сънуване е значително намалена.
В една зряла Ащанга практика, трябва също да има минимално съзнателно насочване. Щом човек научи правилния ред на виняса, правилното дишане и принципи на построяване на позите, всичко което остава е да изключи аналитичния си ум и да премине през практиката инстинктивно и интуитивно. Това е мястото, където се случва истинската магия. Когато умът на човек просто протича през движението на дъха и на физическото тяло – най-вече през едва доловимите вътрешни движения свързани с банда – то той или тя може да усети как динамичната интелигентност на органичното тяло го превзема. Тялото разбира интуитивно как да се движи или как да не се движи. То разбира как да разшири и забави дишането, как да се задълбочи в дадена позиция, кога да се отдръпне и да не върви срещу някаква форма на съпротивление. Някои зрели практици казват, че минават през състояние, където „някаква друга сила“ движи тялото и дъха им през практиката. Тази сила със сигурност е свързана с бандата, но същността на тази сила е органичната, интуитивна животинска интелигентност. Чувството да се предадеш на тази интелигентност на практика е много хубаво. Когато съзнателният аналитичен ум налага своите идеи и идеали в практиката и подкопава органичната интелигентност, се появяват проблемите свързани с липса на вяра в себе си, на самочувствие и на самовъзприятие. Това също става предпоставка за наранявания.
Съзнателният аналитичен и обективен анализ на дишането и техниките на построяване на позата понякога могат да бъдат полезни и необходими, най-вече в началните стадии на практиката. Но в зряла практика използвана като техника за включване и култивация на органичната интелигентност, този съзнателен анализ трябва да се състои само от много малък процент от това как енергията и вниманието са насочени. Аналитичната, обективизирана практика е много по-повърхностна като ниво, отколкото практиката която произтича от чисто интуитивно и инстинктивно състояние на съществото.
Когато човек може да практикува по този интуитивен начин, практикуването сам в изолация често става предпочитано пред практикуването в група или под ръководството на учител. Понякога ме питат дали съм окей с това да практикувам сам през по-голямата част от годината и без насоките на учител, или дали мога да се задълбоча и прогресирам сам толкова много, колкото с учител. Истината е, че почти всичките ми най-дълбоки, най-красиви и най-силни практики се случват в най-интимната обстановка, когато съм сам със себе си в тъмнината на ранните сутрешни часове. Най-лесно е просто да се вмъкнеш в чистото включено състояние, когато не се притесняваш, че може другите да те гледат или за това, че трябва да послушаш инструкциите на другите. Когато сме сами и в тъмното, ние сме принудени да се освободим повече.
Добре е да посещавате учител от време навреме и ако имате достатъчно късмет да живеете близо до добър учител е добре да практикувате в шалата на учителя през повечето време. Въпреки това, всички зрели практици трябва да се стремят да бъдат колкото се може по-независими в тяхната практика. Да разчитате на учител да „ви отведе по-дълбоко“ е като да отдадете силата си. Прави ви зависими от силата на учителя и подкопава вашата способност да се предадете и да развиете увереност в собствената си интуитивна органична интелигентност.
Добрите учители знаят този факт много добре. Добрият учител може да види (забележи) кога практикуващият може да достигне до собствената си органична интелигентност и следователно, да види, че трябват много малко намеса или външни насоки в практиката на ученика. Намесата или регулирането, там където не са необходими, ще нарушат вътрешния процес на ученика. Като учител виждам, че с нарастването на моите опит и зрелост, обръщам все повече внимание на това да позволя на вътрешното пътешествие на практикуващите да се развие в шалата, с колкото може по-малко намеса от моя страна. Най-добрите моменти в преподаването за мен са, когато мога да отстъпя назад и да видя пълна стая с 20 или повече практикуващи и да се чувствам сякаш няма никой, на който да трябва да съдействам в този момент. Единственият звук е този на дишането на всички и всички са се потопили в тяхното собствено пътешествие. Това е моментът, в който магията на груповата практика наистина се случва, когато всички практикуват в интуитивното животинско състояние на органичната съзнателност.
Когато студентът има нужда от помощ за да достигне до някоя сложна асана, или ако е зациклил в някоя неефективна схема от движения, със сигурност ще му/ѝ помогна. Може да им помагам всеки ден в продължение на седмици или месеци понякога. Но в момента, в който започна да усещам, че този човек може да намери собственият си начин да го прави, започвам да го оставям намира и просто гледам. Удивително е да видиш как животинската интелигентност превзема в този момент. Всички имат своя собствен уникален начин за това да намерят начин да навлязат в нещо ново. Това също е причина, поради която чувствам, че е важно да не се налагат силни и строги идеи за микро изравняване на хората. За мен най-удовлетворяващите моменти като учител не са тези, в които физически или вербално помагам на някого да постигне нещо, а когато наблюдавам хората да се учат как да го постигнат сами, без моята помощ.
Можем да достигнем и култивираме органичната интелигентност на човешкото тяло и нервната система не само чрез физическа йога и медитация. Както казах по-рано в това есе, нашите предшественици ловци-събирачи най-вероятно са съществували в това състояние почти през цялото време. Техният живот и сетивната им връзка с повече от просто човешкия свят на животни, реки, вятър, скали и дървета е била напълно неразрушима. Те са били част от по-великото цяло и да живеят в света със сигурност е изисквало да живеят във въплътено състояние.
Всяка дейност, която изисква да сме както физически активни, така и чувствителни, може да ни помогне да култивираме и задълбочим тази органична интелигентност и да задълбочим нашето доверие в нея. Ходенето в планината е един от любимите ми начини да правя това. Дълго преди да открия йогата и медитацията прекарвах много време в планината с добър мой приятел. За нас беше удоволствие да ходим в гората късно през нощта и да ходим по планинските пътеки без да ползваме абсолютно никаква светлина, за да ни ориентира. Вместо това ползвахме умения различни от зрението ни за да усетим гората и да се навигираме през нея без да се спъваме или падаме. Това е умение, което се развива лесно и бързо, щом се предадеш на вродените възможности на човешкото тяло. Понякога някой от нас спонтанно започваше да тича докато другият се опитваше да продължава и да го следва, някак си навигирайки през всички скрити препятствия и вземайки скорострелни решения за движенията на тялото, когато камък, дърво, крива или завой внезапно се изпречеше на пътя. Нещата биха се случвали прекалено бързо, че да може аналитичният съзнателен ум да взема решения. Чисто органичната инстинктивна интелигентност беше това, което ни показваше пътя.
Спомних си за това прекрасно преживяване преди няколко седмици докато слизах по горска пътека след като бях изкачил Гунунг Абанг тук в Бали. Пътеката беше тясна, пълна с огромни скали, корени на дървета и дупки от ерозия. Вървях надолу сравнително бавно, сканирайки внимателно земята и стъпвайки на подходящи места. Като достигнах една доста стръмна част, стресът от това да продължавам да се движа бавно и внимателно изглеждаше прекалено много, така че започнах леко да тичам и после просто продължих. Набрах скорост и изведнъж цялото ми тяло летеше надолу по пътеката с това познато чувство на вземане на скорострелни решения, когато камък, дърво, ров или завой се изпречеха по пътеката. Имаше голямо усещане за свобода в това да се отпусна от стреса да пресмятам всяко движение и просто да се предам на инстинктивните органични реакции на тялото и да ги оставя да ме водят докато ускорявах надолу. Въпреки това, че дори една погрешна стъпка с тази скорост можеше да доведе до сериозни травми, моята увереност в и предаване на органичната интелигентност на тялото ми ми даваха сигурността, че ще се справя. Това беше един много по-приповдигащ и освобождаващ начин да преживея слизането.
Докато гледа как майстор музикант свири, човек може да усети как същото нещо се случва. Нещата се случват прекалено бързо, че музикантът да може да пресметне и анализира нотите или ударите или различните техники, които прилага. Ако човек гледа и слуша с отворен ум, то той/тя може буквално да почувства въплътеното състояние на музиканта като сам изпада в неговата или нейната собствена органична интелигентност и позволява на тялото и звука да текат спонтанно.
Обичам да гледам прилепите около къщата ми на изгрев и залез. Те се движат с такава голяма скорост и прецизност като се катапултират, хващайки насекоми, които да ядат, и избягвайки препятствия. Понякога те прелитат в отворената ми къща и без усилие се ориентират вътре търсейки плячка и избягвайки всички стени, колони, покрив, под (и мен!). Понякога се случва някой от тях да започне да лети точно към мен и аз инстинктивно клякам, въпреки че знам, че няма шанс да ме удари. Удивителното нещо е, че прилепите изобщо не използват зрение. Те чувстват това, което ги заобикаля чрез ехолокация – предаване на високочестотни звуци, като се навигират от своите чувствителни уши според структурата на звуковите вълни, които се отблъскват от обектите около тях. Когато ги гледам, ума ми се взривява докато ставам свидетел на невероятната органична интелигентност и точност, с които природата е надарила тези същества.
Ние хората също имаме такива умения. Ние просто сме забравили как да ги използваме. Вярвам, че можем да ги развием и усъвършенстваме до голяма степен. Да гледаш как напреднал и въплътен човек практикуващ Ащанга преминава през своята практика прилича много на това да гледаш грациозно животно да се движи в своята околна среда. Качеството е същото, защото и двете се движат от място на органична, въплътена интелигентност, а не от такова на съзнателна манипулация. Докато физическите и сензорни дейности като ходенето в планината (или какъвто и да било вид спорт) или музика могат да ни помогнат да достигнем въплътената органична интелигентност по-лесно, смятам че въплътените йога и медитация се отличават с това, че са особено ефективни в култивирането на този слой от човешката природа.
В Ащанга Виняса Майсор практиката, техниката на движението на тялото и дъха с виняса ни позволява да достигнем до най-дълбокият и тънък слой от соматичното движение, който е този на банда. Бандата не е лесно достижима за повечето други форми на въплътена активност като катерене, спортуване, музика и т.н. Достъпът до физическото състояние на бандата в тялото и духа ни води на далеч по дълбоко място на въплъщаване и органична интелигентност и следователно се буди под формата на все още недокоснати слоеве на човешкия потенциал в тази сфера. Подобно на това, в медитационните техники, които се фокусират на въплъщението, ако можем да седим в покой в добре изравнена позиция, където бандата я има и тренираме ума да чувства най-изтънчените усещания в най-дълбоките слоеве на органичната тъкан, ние също достигаме до недокоснати слоеве на човешкия потенциал. Много хора се фокусират върху идеята, че тези техники ни водят до изменени състояния на съзнанието. Предпочитам да мисля за тях като за техники водещи ни до много по дълбоки състояния на въплъщение и много ефективно задълбочаване на нашата органична интелигентност.
Тези техники няма автоматично да постигнат това за всички. Намерението трябва да го има. Тези, които практикуват йога и/или медитират от място на догма и които постоянно налагат тези идеологии в практиката си, единствено ще обективизират и очернят своето физическо тяло и органична интелигентност. Тези, които виждат тялото като нещо „по-нисше“ или като „препятствие“, което трябва да бъде преодоляно чрез строга практика, със сигурност няма да станат по-въплътени или чувствителни чрез техните практики. Тези практикуващи обикновено създават повече дисонанс в своята връзка със собствените си тела и недоверие или дори презрение към органичната си интелигентност. Те често проявяват липса на доверие в себе си, липса на любов към себе си, както и липса на разбиране към себе си. Когато обсъждат практиките си, те винаги го правят използвайки езика на догмата и стремежа и никога с езика на почувстваното, лично преживяване. Виждам много благочестиви хора практикуващи йога и медитация, които послушно и предано рецитират молитвите и мантрите си преди и след практика, но когато наблюдавам тяхната практика, не виждам чувственост, доверие или вяра към самите тях, към телата им, или към самата техника, която практикуват. Практиката става начин за това да се усили недоверието към тялото и те да отдадат силата си на идея. Точно тези практикуващи обикновено показват много малко чувствителност в ежедневния си живот. Вместо да използват практиките за да увеличат соматичната си чувствителност и съзнателност, те ги използват за да се отдалечат от собственото си органично преживяване, като покриват идеите на догмата, които следват върху тялото.
Независимо дали човек намира смисъл във философиите и догмите свързани с практиките, чувствам, че най-важното нещо е да се подходи към практиките с намерението да станеш по-въплътен и с намерението да се предадеш на инстинктивната органична интелигентност, която лежи във физическите тъкани и нерви. Това води до доверие в себе си, любов към себе си и приемане на органичната животинска интелигентност на нашето човешко наследство. Ако практиките са за това да ни направят „цели“, то тогава трябва да възродим дълго неглижирания и забравен аспект от това да бъдем хора обратно в нашия начин на съществуване. Веднъж научим ли се да обичаме и да имаме доверие в себе си като животните, които сме, можем да научим отново как да обичаме и уважаваме останалата част от планетата, от която сме неразделима част и на която разчитаме за собственото си оцеляване и дълголетие като вид.
Завръщането към целостта на съществуването като ловци-събирачи не е осъществимо за човешката раса. Отдавна сме забравили корените си и няма връщане назад. И през последните 10 000 години от човешката култура са развити много красиви и прекрасни идеи, които не можем и не трябва да забравяме. Мисля че проблемът, пред който сме изправени, е да разберем, че сме се отклонили прекалено далеч от корените си до степен, в която целостта и дълголетието вече не са възможно състояние, в което ние да съществуваме, както като цялостен вид в нашата сегашна позиция на планетата, така и като индивиди в състоянието на съзнателност, което нашата модерна измислена реалност проповядва. Това което се изисква е радикална промяна на възприятието и вярвам, че тази промяна трябва да включва реинкорпориране на нашата органична животинска интелигентност към нашият начин на живот и съществуване. Виждам практиките по ефективно въплъщение като Ащанга Виняса Йога и Випасана Медитация като прекрасни инструменти за спомагане на този процес, ако изберем да ги използваме по този начин.
Ако сте стигнали до тук значи вече сте разбрали как работи методът наречен Ащанга Виняса Майсор. Есето е написано от учителя по Ащанга йога Iain Grysak от The Seeds of Life в Бали. Iain Grysak e yчителя оказал най-голямо влияние върху разбирането ми на метода, върху практиката ми и върху начина ми на преподаване. Той ме вдъхнови и насърчи да създам Ashtanga Yoga Shala. Ashtanga Yoga Shala е първото и единствено място в България, където се предлага пълна Майсор програма. Всички учители в шалата дълбоко вярват в силата на Ащанга Майсор метода. Изпитали са и я изпитват ежедневно. Ако искате и вие да я изпитате - елате на практика.
Ако нещо ви е докоснало, ако нещо ви се е изяснило, моля споделете този пост. И не забравяйте да харесате страничката ни Ashtanga Yoga Shala
